Това нищо не решаваше. Аз трябваше да чета някой автори, които бих ми обяснили работата Ала кои? Какво има писано за произхода на българите? Дошли Аспаруховите дружини и се удавили в едно славянско море. Толкова. Значи всички тия най-разнообразни хора, които тъй малко се разбират помежду си, че вечно се карат и трепят, не ще да са нищо друго, освен славяни, или почти славяни?

Колкото по-настоятелно исках да разбера, защо тъй малко приличаме един на друг, толкова повече се учудвах, че това не интересува никого в моята родина, нито измъчва просветените хора. Дори ония, които смятаха, че са мозъкът на този народ: по-първите му писатели. За тях то бе много просто. Щом някой говори български и сам се нарича българин – българин ще е, какъв друг?

Останех ли по-дълго време в България, аз преставах ясно да виждам много от онова, което ме тревожеше. Очевидно, липсваше ми живият заден план на един друг народ, с който да сравнявам.

Ала колкото повече се силех да проникна в смисъла на борбите, що се водеха около мен – и политически, и културни – толкова по-натрапчива ставаше една нова чудновата мисъл: този народ, като да се състои от части от най-разнообразни народи и всеки човек тука, съобразно със своя произход, различно мисли и чувствува, разно възприема света и реагира другояче: дори при добра воля и при отлично възпитание той не може да се разбере с околните си!

Уж познавах много добре българската история. Възможно ли е, нищо да не съм разбрал от нея? Улових се пак да я чета. Този път с лист хартия пред себе си. Аз исках да отбележа вълните на народите, заливали през векове Балканите. Боже! Народи на три континента! Траки, римляни, келти, елини, готи, хуни, славяни, авари, монголци, татари, прабългари, печенеги, кумани, маджари, нормани, асирийци, арменци, хазари, цигани, евреи и още много други неизвестни. С кръстоносните походи на Петра Амиенски, Валтера Голака и по-после Фридрих Барбароса – всички възможни европейски типове. Сетне пак монголци, пак татари. Най-после турците със своите тъй шарени пълчища, вербувани по-късно от какви не азиатски и африкански мохамедански народи, от бели до съвсем черни.

Но българската история ми отговори на половината въпрос. За другата половина трябваше да се допитам до изследванията на специалисти – с надежда, че те ще опровергаят онова, което с растящ ужас долавях.

Аз бяха чел нещо за Гобино, който пръв, в средата на 19 век, постави расовия въпрос като въпрос на народна съдба. Чувал бях и за многошумното съчинение на Байройтския мъдрец Чемберлен, „Основите на 19 столетие“. Също и за „Политическата антропология“ На Лудвиг Волтман, за която едни немски автор пише: „Тук за пръв път се дава една научна расова система на практическата политика. Развитието на фамилните права, социалните условия на съсловията и професиите, политическото развитие на народите, произход и развой на политическите партии и теории е расово обосновано със строга научност. Никой държавник и политик не бива да пропуща, да проучи добре това основно съчинение!“ (Уви, идете го дирете в библиотеките на българските многобройни политици! Аз си спомням, как един от най-големите между тях ми се изсмя на ума, когато му споменах веднъж, че историята може само расово да се обяснява).

Но времената, настъпили от 1912 г. насам, направиха неспособни и хората на сухата наука, да поглъщат многотомни съчинения. Чак в края на 1922 г., когато напуснах българския ад, аз се почувствувах годен за кабинетен живот. Събрах някой от най-големите авторитети по расовите въпроси и се улових за работа. Но скоро разбрах, че тоя род литература сега ще ме унищожи; тъй бързо намирах потвърждение на онова, от което години се бяха боял. Често някой от тия автори така ме е измъчвал, че аз го затрупвах под купове книги и го заключвах, да не ми се мярка пред очите. Но скоро отново го изравях и пак се оставях ден и нощ, де разкъсва на фибри скрития в мене непознат човек.

Аз ще споделя тук с читателите една малка част от онова, което научих от историците на душата на разните народи и раси.

*

* *

Дето и да наблюдаваме живота – от гъбата на плесента до най-благородната роза – ние навред виждаме значението на расата. В царството на животните един човек с ясен наблюдателен поглед изведнъж долавя какво значи „раса“. Тя не се явява в безброй характерни подробности. Тях различава и не изпуща от очи всеки опитен скотовъдец. Арабите запазват просто със суеверна грижа чистата раса на своите коне.

При все това по отношение на човека няма, може би един втори въпрос, по който до неотдавна и между високо образованите люде, дори между учените със значение, да е царувало (а отчасти и да царува) такова тъмно невежество, както при съществуването и значението на понятието „раса“.

Никой не обърна внимание, когато граф Гобино издаде своето гениално произведение „Опит върху нееднаквостта на човешките раси“. Той бе дори осмян. Трябваше да минат няколко десетилетия, за да се сепнат големите учени специалисти.

Сега най-мъдрите от тях крещят: „Расата е всичко!“ Расата е основата на всяко духовно съществувание и развитие в този свят. Начинът на нашето чувствуване и мислене е в дълбока вътрешна връзка и взаимодействие спрямо естеството на нашия произход. Своята религия, своя разум, своята мъдрост човек притежава само чрез расата си. Единствено тя ги прави възможни.

Че важно е качеството на расата – това едва ли трябва да се доказва: то е фактор на непосредствения опит. Има добри, има и лоши раси. Касае се до физически отношения, до общи закони на органическата природа, които експериментално се изследват; отношения, за които намираме изобилна поука в историята на човечеството. Ние се уверяваме и от всекидневния опит, от онова, що се върши пред очите ни, че расите, точно като отделните хора, не са еднакво надарени. У раси, които са извършили или извършват определени големи дела, преобладават определени антропологически признаци, които ги отличават от другите раси.

Но понятието раса има само тогава съдържание, когато го вземем не широко (бели, чернокожи и пр.), а по възможност тясно. Думата раса може да означава нещо единствено, когато тя се отнася до опита на миналото и до преживелиците на настоящето.

Биологията ни учи, че в целия растителен и животински мир само при определени условия могат да се получат родове облагородени – телом и духом. Отглеждането на животни и растения ни дава колосални материали, по които ние откриваме условията и значението на расата. Идат ли така наречените благородни раси случайно? Те произлизат от полов подбор и от строго запазване основната раса.

Една човешка раса, в тесния смисъл на думата, не е никакъв прафеномен. Тя бива произведена: физически – чрез характеристична смес на кръв (без тая целесъобразна смес, във всички области на органическия свят се стига до стерилност и монстуозност, т.е. до израждане); психично – чрез влиянията, които упражняват при разплода историко-географските условия върху особената, специфична заложба.

Общо правило е, че в повечето случаи смесването на кръв изражда. Има едно много опасна невидима граница между смес и бастардизиране, която лесно може фатално да се наруши. Сполучливата смес води човечеството към висини; бастардизирането – към вживотиняване, към варварство.

Всички исторически велики раси и народи произлизат от смес. Но там, дето разликата на смесените типове е тъй голяма, че не може да се хвърли мост между тях – явяват се бастарди. Не всички смешения се органически сплавят. При някой – в едни от потомците се продължава едната раса, в други другата, и то с намалена ценност. При повечето плодът изглежда като нещо сглобено от най-различни, взаимоизключващи се части. А връзка на бастард с бастард води към пълно унищожение на расовото.

В произволното кръстосване, малоценната кръв винаги побеждава – както впрочем и в живота вулгарното изтиква благородното. Строежът на клетките при едно същество от висша раса е много по-сложен и преизпълнен с тънкости. Затова тия клетки са по-чувствителни, отколкото при същества от низша порода: при най-малкото докосване те се изменят и дори разрушават. Известно е, че в животинското царство една ценна самка ако е била оплодена само веднъж от малоценен самец, губи част от стойността си за разплод. Чувствителността у човека е още по-голяма и фатална за расата. Основавайки се на Дарвина, Чембeрлейн твърди: „Кръстосването (разбира произволното) заличава ценните особености и на двете родителски раси; получава се същински бастард. При това трябва да се вземе под внимание, че по-малко благородната и полово по-силна раса винаги надделява“.

Колко трудно е да се открият законите на правилното кръстосване, при което се получават не само физическа красота и една относителна интелигентност, но и големи морални качества, ни показват наблюденията над конските и кучешките раси. Чудесният чистокръвен английски кон е получен чрез кръстосване на арабски ат с обикновена (разбира се избрана) английска кобила. Това смесване, за да се поддържа расата, трябва от време на време да се повтаря в разни вариации. Същото важи и за нюфундландското куче – едно от най-благородните животни, каквито природата познава: то първоначално е кръстоска на ескимоско куче с френско ловджийско – и после, заделено в страната, е усъвършенствувано до чиста раса, а по-късно методично е въздигнатo в Европа до най-голямото облагородяване. Обаче има случаи, дето кръстосването трябва да стане само веднъж и да не се допуща повече по никакъв начин. Така, английската хрътка е само веднъж кръстосана с булдог. Ако по-нататък се кръстосва, изгубват се ценните качества и на двете раси, получава се безхарактерен бастард. (Дарвин, „Животни и растения“).

Човекът в наше време посвещава повече грижи за облагородяване расите на животните, отколкото на своята собствена раса. Ако би било възможно един народ изцяло да се подложи на такива експерименти, той в няколко поколения би бил гордост на човечеството. Какъв хаос е в това отношение днес дори у народите от прехвалено чиста раса! Вие на всяка стъпка и там срещате многократни бастарди, които едва ли биха имали право да продължават човешкия род. Грамадната част на човечеството е товар на живота и на историята. И всичко това се дължи на едно безгранично невежество. Дължи се на онова „свето“ чувство, наречено любов, което само при извънредно редки случаи не е едно съвсем сляпо животинско полово влечение. Правилното продължение на човешкия род се затруднява и от това, че бракът в много среди се е превърнал в груба търговска сделка. Обърнете се към собствените си наблюдения: колко пъти в живота си сте виждали младоженци – или поне техните родители – да имат пред очи расови перспективи при сключване на брак, да са елементарно посветени в тия върховни въпроси, да знаят какво да правят – поне до толкова, колкото знае един обикновен скотовъдец? Нима не трябва да мислим за своя род и толкоз, колкото мислим за породата на свинете си?

*

* *

Историята на народите ни показва, че най-извънредните, най-индивидуалните дарования, изобщо най-скъпата племенна сила иде от кръстосване. Атина е чудесен пример, Рим – втори, Италия и Испания в средните векове – други два; в наше време – Англия и Прусия.

За образуването на нова раса най-поучителна е, може би, историята с Елада, или по-тясно на Атика, където условията са били най-благоприятни и блясъкът на постижението най-голямо. Тъкмо там смесването на родни племена се явява в най-щастлива постепенност и се кристализира в една раса с оная възторженост (Überschwengliches), без която Гьоте намира, че няма величие ни за нация, ни за личност. В Атика древното население на пелазгите е останало закрепено за земята си при всичките дълги размествания на околните племена, при всичките техни неспокойни скитания от север към юг, от изток към запад и обратно. То не е било никога гнетено или подгонвано от нахълтал в земята му чужд народ. От островите и околните брегове мирно са прииждали единични родствени преселници, които малко по малко са се смесвали и сливали с пелазгите. Когато дорийците се спущали към юг и когато настава изобщо едно дълго раздвижване на племената, само Атина е незасегната. Ала от всички посоки към тях прииждат малки групи бежанци: от Беоция, от Ахейя, от Аргос и пр. – все родствени, най-често отбор люде, царствени фигури. Те обогатяват расово необикновено много малката страна. След това настават векове спокойствие, при което така размесените племена се олягат, амалгамират се здраво, свързват се органически, не разкъсани ни веднъж от нашествие на чужди. Тъй се явява на света Атина, чиято духовна култура упражни безподобно влияние върху световното развитие.

Римляните, тоя съвсем единен и също необикновено надарен народ, е произлязъл по подобен начин: от кръстосването на родствени племена. Момзен ни показва това с голяма ясност. Той предполага първоначално две латински племена и едно сабинско. По-късно се смесиха и други, но след като римският национален характер бе здраво образуван и можеше пълно да асимилира всичко, що се влива в нацията.

Същото се извърши и с другите членове от семейството народи, които носят общото име индогермански или арийски.

Тацит казва: „Аз съм уверен, че различните колена на Германия, неопетнени от женитби с чужди народи, от времe са образували един особен, несмесен народ, приличащ само на себе си“.

В Тацитовото понятие „Германия“ се включват и предшествениците на същинските германци – келтите, и ония, които идват по-късно – славяните. Никой естественик няма да се поколебае да смята тия три раси, по техните белези, като вариации на един и същи род. Галите, които 389 г. пр. Христа превзеха Рим, съответствуват по описанията точно на изображението, което Тацит дава за германците: „Светли сини очи, червеникави коси, едри фигури“. От друга страна находките на черепи в гробовете от най-старото героическо време на славяните показват за удивление на целия учен свят, че славяните са били също така доликоцефали и също тъй едри мъже, като германите. Според езиците понятието германи е било прекомерно стеснено. То в същност е много по-обширно. Че келти, германи и славяни произхождат от един и също чисто разплоден човешки род; че когато тия народи изсъпват в историята, нямаме три, а една единна етническа душа – това днес трябва да се смята като една напълно положителна придобивка на антропологията и праисторията (Д-р Г. Бек, „Прачовекът“).

Заедно с келтите, водени от келти, германите в Тацитов смисъл изстъпват за първи път в световната история при похода на кимбери и тевтони 114 г. пр. Христа. Славяните, които явяват по-късно се в историята, са били точно от същата раса едри хора (Вирхов), а са в по-голямата си част и днес такива. Според картата на Вирхов, за изследванията му в училищата, явствува, че цяла Познания (Позен), както и Силезия източно от Елба, дават същия малък процент тъмни хора, 10-15%, както и западно от тия покрайнини. Най-голям процент брюнети се намират, напротив, там, дето не е стъпвал никога славянин: в Швейцария и в Елзас. Друг сигурен признак за определяне родството със славяните е черепът. Старите германи и славяни са типични дългоглави. Дългият череп и дългото лице са тъй сигурни признаци на тая раса, че човек трябва да се пита: може ли да се брои към нея онзи, които ги няма? Сините очи и русите коси могат да липсват: между най-старата германска и особено английска аристокрация се срещат типични германи с тъмни очи и коси; такива германи, благородни фигури на викинги, се намират и по островите на северна Норвегия, над 70 градус; но главата и лицето са винаги дълги. В старите германски гробници почти половината от черепите имат индекс най-много 75; същински облограви (индекс 80 и повече) току-речи няма. В старославянските гробници отношенията са още по-благоприятни: екстремни доликоцефали (под 75). А дълъг череп – това значи идеализъм, вечно пулсираща възвишена мисъл, устремена извън кръга на животинското блаженство.

При тези белези – най-положителните, каквито могат да бъдат – става лишен въпросът: до къде стигат расовите роднини на германците (в тесен смисъл), де срещаме Ария (т.е. онези, които принадлежат към приятелите), де почва чуждият, когато ние, според думите на Гьоте, „не бива да търпим“?

Сега отново към главния въпрос.

Цялата необятна култура на средновековна и на нова Европа е била възможна само благодарение на това, че смешението на тия три гранки на една и съща раса е крайно благоприятно. Всички велики италианци на възраждането произхождат от ломбардската, готската и франкска кръв, която напоява италианския север, и от германско-елинска на италианския юг. В Испания жизненият елемент образуват вестготите. Чудесното смешение на сродни раси във Франция и Англия е очевидно. В днешна Германия, според Д’Арбоа дьо Жюбенвил, професор в Колеж дьо Франс, има повече галска кръв, отколкото дори във Франция. В Берлинското население и до ден-днешен действува освежително кръвта на френските хугеноти преселници. Те обогатяват живота и, смесени с прусаците (славяногермани), дават характеристични мъже с редки дарби. Но най-големият блясък на сила иде от сместа на германска и славянска кръв. Ренан, като показва, колко много славяни са претопени в германци, поставя въпроса: право ли е изобщо, да се смята днешна Германия населена от „германи”? Трайчке обръща внимание на това, че „държавнообразуващата мощ на Германия“ Никъде не се проявява между несмесеното немско население. Той казва: „Същинските носители на култура и ония, които в Германия прокарват нови пътища, бяха в средните векове южните немци (Швабия), смесени с келти; в новата история – славяногерманските северни немци“.

*

* *

Каквото и да се мисли за крайната цел на съществуването, във всеки случай човек може да изпълни своето предназначение не като отделен индивид, а само като част от едно голямо органическо цяло. Колкото това цяло е по-здраво, толкова по-пълна със значение и сила е службата на отделния избран индивид. Така образуването на нации, на държави е абсолютно необходимо за развитието на човечеството.

След Англия никоя друга днешна раса не е показала такъв максимум на „държавообразуващи елементи“, каквито показва славяногерманска Прусия, където очевидно имаме едно от най-щастливите в историята на Европа съчетания на кръв. Държавообразуващата мощ на прусака, който създаде от безнадеждно разкъсаната Германия най-единно организираната страна на континента, отваря такива перспективи в историята, з каквито само някогашният Рим и днешна Англия дават представа.

Ние може да сравним расата, както тя по време и пространство се появява и съществува, с онова, което се извършва на едно магнитно поле. Като доближавате магнит към купчина железни стърготини, тия се раздвижват така, че се появява една фигура с точно отбелязан среден пункт, от дето излизат линии на всички посоки. Колкото повече доближавате магнита, толкова по-определен, по-математически се явява чертежът. И най-отдалечените стърготини са така ясно свързани с общия централен пункт, че относителното положение на всяка към всички други не е самоволно, а закономерно, образуващо едно действително и в същото време идеално единство. Това вече не е купчина, а образ. Така се отличава една човешка раса, образувала същинска нация, от една хаотична сбирщина. Постепенното приближаване на магнита – то е чистото разплодяване, чрез което все по-рядко се очертава расовият характер. Единичните членове на нацията могат да носят каквото щете, най-различни заложби и дарования, да излъчват своите сили в най-различни направления; но всички наедно те образуват една ясно очертана единност. И силата и значението на всеки отделен индивид стават хиляди пъти по-големи чрез неговата органическа свързаност с безбройните други.

Почти винаги нацията е политическо образование, което създава условията за образуване на раса, или води до най-висшите индивидуални проявления на расата, ако тя е била вече на лице. Там където – както в Индия – е попречено да се образуват нации, събраният чрез расата запас от сили се задушава и осакатява. От друга страна, по стечение на исторически причини, една останалa вън от нацията част и подложена на тежко робство, е изложена на бастардиране, не неправилно и нечисто разплодяване, и ако по-късно бъде присъединена към цялото – представлява опасно болно място, което може да зарази целия организъм. (По тая причина иридентизмът е едно любимо оръжие на перфидната английска политика по отношение на ония нации, чието отслабване се желае...).

Цялата органическа природа, растения и животни, ни показват, че подборът на ония, които произвеждат поколение, е от решаващо значение за произведения индивид. Но освен това, те ни показват, че господствуващият в това принцип е колективен и прогресивен, при което най-първо трябва да се образува малко по малко един основен народ, от който също малко по малко да се издигнат индивиди с „възторжена“ духовност. Животът на един народ би бил много къс, ако расовото единство не му дава един определен характер, ако блестящите цветове на многостранни дарования, обединени от еднакъв произход, не водят към постоянна зрелост, към постоянно усъвършенствуване в определени посоки, при което най-даровитият индивид най-после съществува за една свърхиндивидуална цел. Така расата – и нацията, която улеснява образуването и – има не само физическо-духовно, но и морално значение. Тук откриваме – на най-големите върхове – свещения закон на ставане истински човек. И както е необходимо да се опознаят органическите отношения между раса и нация, така важно е да се изследват, те и между раса и нейната квинтесенция – гения. Неговото влияние върху рода, който го е произвел, е безгранично. Такъв индивид е нозете, които носят, ръцете, които създават народа, които го отличават в по-съвършени форми; той е видимият образ на расата; той е нейното око, което гледа на останалия свят по един определен начин и го съобщава на целия организъм.

*

* *

Но ето един американски учен, който си представя много по-просто, по американски, тоя дълбок и грандиозен процес – появата на гениални личности в един народ – процес, в който участвува цялата раса. Той твърди – в една своя книга, излязла през текущата 1929 г. – че необикновените хора (необикновени за лошо и за добро) били просто плод тъкмо от смешение на далечни раси. В тях се явявали противоположни нагони, повишен кипеж на инстинктите. Геният като продукт на смесени расови елементи, застъпвал такива унаследявани заложби, които лежали далеч една от друга. Същото било меродавно и за индивиди под чертата на обикновените. Човечеството плаща скъпо своите гении. Природата е разточителна. Както без милост унищожава многобройни отделни екземпляри при развитието на един нов вид, така прахосва тя и несметни хора при една подобна цел. Душевно болните и малоумните можем да си представим като несполучливи опити на природата, предприети да се създаде един или няколко гении. Тия гении са стрували цели тълпи душевно болни, малоумни и престъпници!

Отглеждането на гения от смесицата на различни наследствени маси американецът осветлява с наблюдения над животните. Ако се смесят различни раси – хора, кучета или коне, безразлично – то се получава се едно потомство, което при определен случай ще постъпва другояче, не като родителите си. Куче от дадена порода се спуща при известно положение да хапе; куче от друга порода при същото положение бяга. Ако тия две породи се кръстосат, от тях произлиза куче, у което се кръстосват и подбужденията на родителската двойка при поменатото положение. Едната наследственост го кара да ухапе, другата – да побегне. От тая раздвоеност се развива една по-висока интелигентност, и кучето е принудено да дири нова форма на реагиране. Ако при смесените расите една част е отишла ?на вятъра? – явяват се престъпници и душевно болни. Престъпникът не може да oвладее тия унаследени положения; малоумният страда от новите идеи, които се появяват в него и с които той също не може да се справи.

Човек неволно се пита: та защо тогава природата прави такива напрежения да усъвършенствува, да облагородява расите, щом като може да получи от най-дивия расов хаос техния най-ценен продукт – гения? И после: защо Гърция и Рим така обедняха от към гениални личности, когато в тия народи настъпи расов хаос? Но американецът по едно време се досеща, че работата не ще да е тъй проста. Не знам, прозира ли той, че многообразността и противоположността у гения, който иска да обясни по един тъй удобен начин, имат корените си на всички страни в самата раса и са скрепени с една много по-голяма сила, наречена хармония – хармонията на цялата раса! Във всеки случай, той се обявява решително против възрението на много свои сънародници, какво голямата расова смесица на тоя народ била особено благоприятна за развитието му. Чрез тази смесица появяването на малоумни и престъпници е необикновено облагоприятствувано, и щастливия случай на гения при твърде различни раси е особено рядко явление (та защо му беше тогава примерът с двете екстремни породи кучета?). С това той обяснява и големия брой на лоши елементи от женитбите на американските милионери с чуждестранни аристократи.

Не знам, дали теорията на този американец може да обясни появата например на един Едисон – по всички белези едно същество от раса (и в най-големия расов хаос не са изключени такива скъпоценни остатъци); но сигурно той е прав по отношение двете най-тежки бедствия за Щатите: преголемия брой на престъпниците и на слабоумните, които, ако не притежават нерва да трупат с всички средства изумителни богатства, залавят се за културна работа, най-често да пишат непотребни книги.

Американците безнадеждни расови условия са се указали до сега в състояние да създават само такива „извънредни хора“, които трябва непосредствено за нуждите на живота, по-право на спекулата. Ако природата по неизследуеми пътища създаде там един гениален поето или мислител – той трябва да умре от глад, като Едгард По, в някоя болница и бива записан в болничния регистър не „поет“, а „пияница“... Да не притежаваше страната такива изумителни материални богатства и да не смучеше криво ляво от съкровищата на европейската култура, там би царувало по-голямо варварство отколкото и на Балканите. Защото железниците, динамомашини, автомобили, аероплани, великански параходи, радиотелеграфи, небостъргачи и всичко, което би се посочило от тоя род, не свидетелствува за култура, а само за една креслива цивилизация. Всичко то не е много повече от онова, което мравката и пчелата създава. В културен смисъл тия блага, без съмнение, не са тикнали американците напред, ами напротив – доста назад: карат ги да затъват все по-дълбоко в материализма, вместо да им дадат сили да ги преодолеят. Търговия, техника, политика, война и всичко което е свързано с тези неща, иде от вегетативните нагони, по които човек е едно с животното. Само с мъдрост и изкуство, идещи и двете от същите метафизически глъбини на нашето същество и на една чисто разплодена раса, човекът тепърва почва да става човек. Идеалистът е същинският реалист, защото той схваща от видимия свят само зърното и същността, а материалистът е винаги измаменият, защото незначителното, несъщественото смята за единствено важно. Но там, дето няма раса, не може да става и дума за идеализъм.

*

* *

Историята ни показва, че благородната човешка раса се появява при тия пет условия:

1. Първоначално добър материал. Като най-добър до днес се смята арийският. Но не всички народи, чиито език е в групата на индогерманците, са арийци. Пример: арменците, у които едва ли има и десет процента индоевропейска кръв и при смешение на които със същинските арийци се получават типични бастарди. Те са най-родствени, че едва ли може да се прави разлика по кръв (Чемберлен). Антропологичните данни са данни на точната наука и филологията в случая трябва да се съобрази с тях – не обратното. Иначе ще излезе, че негрите в Съединените щати са – англосаксонци.
2. Размножение в кръга на родни племена, които физически и душевно се допълнят, и отбягване съвсем чужда кръв.
3. Подбор.
4. Предварително условие, без изключение: смес с чужда кръв, ала не много далечна! Само тъй се явява на свят наистина ценна раса (Емерсон). Какво трябва да се разбира под чужда и в същото време не много далечна раса? Франки с галоромани или германи; германи със славяни или с келти – всички от една и съща основна раса: индогерманска, арийска.
5. Само съвсем определени, ограничени смешения на кръв облагородяват една раса. След като те са настъпили, трябва дълги поколения размножаването да продължи в затворен кръг – разбира се, ако географските и историческите условия позволяват. Незначителните вливания не пречат: те лесно и пълно се асимилират. Два типични примера: между жълтите – Япония: щастлива смес и после, от Азия, расата е имала възможност да се улегне и да достигне необикновено развитие. В Европа – Англия, също откъсната от континента. Англичаните се явяват от смесването на родствени германски племена; норманското нашествие дава последен блясък на новата раса. Малко по-далеч стоящите в родствено отношение келти остават и до днес на страна и само съвсем постепенно се стопяват във владеещата раса, освежавайки я по един чудесен начин. Последното не особено голямо нашествие в Англия е преди осем века! От тогава са се влели в английския народ малко хиляди нидерландци, по-късно хиляди хугеноти – всички родственици по кръв. Така е отгледана най-силната раса на Европа.

*

* *

Разпадането и загиването на държавите и културите е винаги непосредствено следствие на расовия отпадък. А този от своя страна – на смешение с чужда низша кръв. („Духовно по-нисшата раса надделява на висшата чрез своята по-голяма полова сила и по-голяма предаваемост на качествата си“ – до това заключение е дошъл, подобно редица други учени, и професор Август Форел, в своите изследвания за Съединените щати). Така загинаха и Елада и Рим. Тяхното разкапване почна тутакси, щом взеха да се вливат все по-големи потоци малоценна, не арийска кръв в страната им откъм Мала Азия, Сирия, Палестина, Северна Африка. Ония, за които глъбините на расата са недостъпни, твърдят, че социални причини разрушили тия две държави. Те не могат да видят, че тъкмо влелите се потоци чужда кръв (роби и военнопленници, пришелци) създават съдбоносните социални условия, които водят към пропаст, и че загиването стана неотразимо в деня, когато хаотичната чужда паплач доби граждански права.

Никой човек не се изражда тъй скоро, както човекът от благородна раса. Колко бързо елините се превърнаха на варвари! Още Тит Ливий свидетелствува: „In Syros, Parthos, Aegyptos degenerarunt“. Доста бе само македонците и римляните да минат по страната – и елинът загуби съвършено своята особеност; всичко великo, което създаваше Елада, биде избърсано (Чемберлен). Римските войници едно по друго се вербуваха от всички части на империята – келти, германи, славяни, българи, албанци и пр. Те се смесиха с първоначалното население на Елада. И изчезна за винаги онова, което дава на думатa „елинско“ вечeн смисъл. От север, изток, запад придойдоха все по-нови тълпи от несродни народи и се смесиха с елините. В Иония елинът претърпя най-пъстрото бастардиране – и тъкмо там той най-бързо изчезна. Най-дълго се запазиха цаконите, които и в 15 в. са били още доста многобройни, а сега са съвсем на изчезване. Те могат да се смятат единствените остатъци от чистата елинска раса.

Ако най-вече климатът правел расата – както мислят някой повърхностни биолози и историци – то не би могло да се разбере, защо в Атика гениалността на населението и е бил възможен само при известно расово смешение и защо той при нарушението на тия условия за винаги изчезна.

С идването на турците на полуострова, Гърция бе превърната на един типичен народ от многократни бастарди. От пълно падане във варварство го спаси само споменът за славното минало.

Същото се извърши и с Рим. Хаосът там почна още при Юлий Цезаря. При Каракала е вече официален принцип. През цялото време на империята безумното смешение на кръвта продължава, бастардизирането расте – в южните и източни части, дето заливат вълните на семити, в Рим и Цариград, по северните брегове на Африка (както и по бреговете на Испания и Галия), но най-вече в Египет, Сирия и Мала-Азия. След като Марий и Сула убиха цвета на същия римлянин и в същия миг с освобождението на робите пуснаха грамадни вълни от африканска и азиатска кръв в народа, Рим се изроди с ужасна бързина и стана място за среща на всички бастарди в света, cloaca gentium.

Унищожението на онова невъзможно безнационално царство, оная форма без съдържание, оная бездушна грамада от хора, онова групиране на бастарди само въз основа на еднакви данъци и еднакви суеверия, не на еднакъв произход и еднакво туптене на сърцето – това унищожение не значи, че светът потъва в мрак. То показва, че е изтръгнато едно голямо наследство от недостойни ръце! То е зора на нов ден!

Но между това под непрекъснатите нашествия на азиатските народи в източна и югоизточна Европа една голяма част от наследниците индогерманци бидоха изхабени като чиста раса – главно славяните. Те се „отгерманизираха” (entgermanisiert). И то много по-рано дори от келтите. Там дето славяните са къси и набити, облоглaви, с издадени скули, тъмни коси – не може да се говори за чист славянски род (Чемберлен). Това не са били признаците на славяните, когато те са встъпили в европейската история. Наистина, русият тип и до сега преобладава в северна и източна европейска Русия; също и в Полша (дето днес трябва да дирим най-чистите славяни), този тип се различава от ония на южните славяни, (Вирхов). В Босна и Херцеговина на Чемберлен се хвърлила в очи едрата фигура; обърнали му вниманието и често светлите коси. Той уверява, че в неколкомесечното си пътуване из страната не срещнал ни един славяномонголски тип. Същото важело и за черногорците. Обаче, черепът и там е претърпял коренно изменение. А това е много по-важно от цвета на косите и очите, който, според Вирхов, се запазва по-дълго. При днешните обитатели на Босна се срещат едвам 1½% äългоглави при 84% подчертани облоглави! А находките в старите гробове дават 29% дългоглави (гробовете от средните векове 21%) и само 34% облоглави (Вайсбах). Значи и тия последни остатъци от чисти славяни в позападна Европа са в същност похабени от инфилтриране на азиатска кръв. А славяните в Русия, според Коман, имат днес едвам 3% дългоглави, останалите – средни форми, които се приближават към брахицефал.

Така ние имаме нов голям пример в Европа, че една по-нисша раса коренно изменя качествата на по-висшата. Не само в източните и южни краища, но изобщо в Европа облоглавите все повече и повече се увеличават на брой и изтикват дългоглавите. А всички находки в гробниците и показват, че германи, славяни и келти са били почти изключително дългоглави. Това променяне на типа се обяснява не само с азиатските нашествия, но и с надделяването на победената от германците прастара Европа, чиято жизнена а сила е била по-голяма от тая на победителите. Остатъци от тия европейски пражители имаме в Пиринеите (баските) и в Алпите (homo alpinus).

Каквито и опити да се правят, да се отстрани важността на черепните измервания, те не могат да отмахнат факта, че германите там, дето малко или много съвсем никак не са смесени, именно на север, са и сега дългоглави, додето този характер изчезва там, дето исторически може да се докаже, че е настъпила хаотична смесица (Италия, Испания, южна Франция са най-ясните примери). При туй един поглед на нашето днешно положение показва, де има и де няма сили – и как това е в зависимост от чистотата или объркаността на расата: северна Германия (освен градовете), Англия, Скандинавия. Там, дето населението не се е месило с чужди, броят на дългоглавите изглежда дори да се е увеличил: например в Дания те днес сочат да са повече от времето на великото преселение на народите: 60% същински доликоцефали при едвам 6% облоглави! При това може ли да има съмнение, че колкото по на север отиваме – там където расите са най-малко смесени – толкова по-голям и по-дълбок духовен живот намираме?

За да видим – чрез сравнение със Скандинавия – целия ужас на едно безнадеждно бастардизиране, доста е да спрем поглед на южна Америка. Така наречените диви в централна Австралия водят много по-хармонично, достойно, „свето“ съществувание, отколкото тия нещастни перуанци, парагвайци и пр., изроди на две и често повече несъединими раси, на две култури, между които няма нищо общо, на две степени на развитие, разни по възраст и вид. Те са деца на противоприроден произход. Който иска сериозно да разбере значението на расата, нека се порови в статистиките на южна Америка. Той ще види, че израждането върви паралелно със смесването на кръвта. Да вземем два екстремни случая: Чили и Перу. В Чили – единствената от тия държави, която може да има претенции за своя, испанска култура и която сравнително е по-уредена политически – се броят около 30% от чист испански произход. И тая третина е достатъчна, да държи моралната висота. Напротив в Перу, познат със своето пълно морално и материално банкрутиране, почти няма вече индоевропейци от чиста раса. Най-чистото население там са индианците от вътрешността, още не цивилизована. Останалите са кръстосица на индианци с испанци, на индианци с негри, на испанци с негри, на всевъзможни бастарди помежду си. Най-после тоя хаос се обогати и с много хиляди китайци. Ако голямата сила на цивилизацията не подкрепя една такава държава, ако тя би бил случайно отрязана от света и предоставена на себе си, за късо време би изпаднал в пълно варварство – не човешко а зверско! Впрочем към такава съдба отиват всички тези държави. (Същите отношения царят и в испанските колонии. Единствено изключение прави Порто Рико, дето местното население, карибите, е било съвършено изтребено и поради това са останал само индоевропейци).

В заключение: всяко смешение на кръв е опасно. Може да бъде полезно само умерено и предпазливо. Смешението на далечни раси – унищожава двете. Понеже тия закони не са били съзнавани и понеже и сега чистите раси са постоянно инфилтрирани все повече от далечна азиатска и африканска кръв, застрашена е не само южна и северна Америка от израждане, но и Европа (Югоизточна Европа може би представлява и днес по расов хаос по-грозна картина и от тая, която изследователите ни дават за южна Америка). Вече цяла редица големи учени от Гобино насам предсказват в мрачни думи загиването на днешния културен мир вследствие на все по-голяма разбърканост на несъчетаеми кърви. Чудно ле е, че безумства от страна на разрушителните крайни елементи от друга (и двете пак плод на расов хаос) намират такава сгодна почва и ускоряват сгромолясването на днешния мир? То неминуемо ще настъпи, ако организаторският гений на една или повече от големите нации не намери средствата да улесни образуването на нови раси при едни търпими материални условия, като преди всичко освободи човечеството от политическия терор на езиците.

Но за да разберат водителите на неспокойните и неразделни малки народи, като нашите съседи, че е крайно време да се замислят за подобрението на расата си, вместо да насилват със средновековни средства чуждите малцинства, да изоставят своя език (без някой от тия водители да подозира колко това е опасно за неговата собствена нация) – необходимо е политиците на големите да кадър пример, ония, които веднъж вече допуснаха неотговорните малки да подпалят света, а с „мирните“ договори след 1918 г. дами създават условия това да се повтори.