Стратегия на културната революция

Пиер Кребс

университет Виена, май 1986 г.

Д-р Пиер Кребс (Pierre Krebs) е роден в Алжир (френски Алжир) през 1946 година. Баща му е австрийски германец, майка му – французойка.

Пиер Кребс е най-изтъкнатият философ и писател, представител на “Новата Култура” в Германия.

Кой е истинският противник?

Във всяка една борба на живот и смърт е важно да се знае за какво се борим и срещу кого се борим.

Ако първата предпоставка – Срещу кого се борим? – не е на лице:

• – настъпва объркване и поражението е неизбежно.

Ако втората предпоставка – За какво се борим? – не е дадена:

• – ще ни липсва воля за победа.

Историческият конфликт на нашето време е преди всичко сблъсък на идеи на надполитическо ниво, един вид културна, идеологическа война. Политическите борби, в които участвуваме или военните стълкновения, са само последствия – отделни сражения по бойните полета на световната история.

Националният враг е многолик. Необходими са идейно-политически критерии, с чиято помощ той да бъде разпознат и разобличен.

Стратегия на културната революция

Пиер Кребс‚ университет Виена‚ май 1986 г.

Едно е ясно! Бъдещето ще бъде време на борба и то такава, от която зависи цялостната съдба на нашата европейска култура. Защото Европа неспасяемо се сгромолясва върху развалините на своята четирихилядна история и никой не осъзнава това. Европа е навлязла в най-мизерните години на своята гибел, в най-ужасните години на бавна агония и вече го няма Освалд Шпенглер (Oswald Spengler) за да формулира това [става дума за труда на Шпенглер, Der Untergang des Abendlandes, (Гибелта на Запада)]. Докато пред нас се разкрива европейската ужасяващата картина на най-голямо робство, на най-всеобхватно самоотричане, на най-задълбочен културен упадък и най-страшна гадост, Новата Култура на Европа, наричана от медиите Нови Десни, първа направи трагичното заключение, че нашите народи и култури са обхванати от това явление на разпад. Следователно, основната цел на Новата Култура на Европа е да преодолее заплахата от нихилизма, да премахне от света тази цивилизация на упадъчност, на материалистичното и колективистично неоварварство (Neobarbarei), и същевременно да призове към живот съзидателната сила на древното европейство.

С други думи, ние трябва отново да създадем ценностите на личността, на йерархията, на духа на Фауст. Но ние също знаем, че криворазбрани националисти водят принудително до стратегия на разцепление в самата Европа. Затова е необходимо, да придадем на нашата борба едно историческо измерение. Този исторически прелом е Европейският Райх. Като участник в тази възникнала около философа Ален дьо Беноа (Alain de Benoist) философска школа, желая да отговоря на въпроса: Защо мислите, защо пишете, защо влияете на обществото, както онези философски кръгове в навечерието на Френската революция? – Не ни питайте, защо мислим, пишем, публикуваме – по-скоро ни запитайте, защо се борим? Нашите усилия да творим и разпространяваме идеи и ценности, са сравними преди всичко с една историческа борба от метаполитическо естество, с един вид културна и идеологическа война, отколкото чистото разпространяване на научни съобщения. Споменах думата борба! Това предполага най-напред определяне на идеологичните граници на тази борба и стратегията, която при това трябва да бъде прилагана. Аз казах думите съдба и Европа. Това предпоставя в една следваща фаза определяне на алтернативите, които ние скицираме пред лицето на тази съдба. Те ще освободят Европа и те могат да донесат унищожение или възраждане, според взетите от нас решения. Най-напред обаче, трябва да се подчиним на три условия:

Първо – без идеи, намиращи се в едно обхващащо света, живота и хората движение, няма алтернативи.

Второ – без стратегия, насочваща тези идеи, няма и завоевания.

Трето – без воля за действие и съпричастност не може да стане никаква революция.

Най-напред да поставим идеологическите демаркационни линии на борбата:

Гигантската схватка на XXI столетие няма да изправи един срещу друг капитализма и социализма, както шутовете от Женевската конференция искаха да ни убедят, защото многообразието на живота, тоест неговите основи, са заплашени в тяхното същестувание от присъщото за капитализма и социализма учение за равенството.

Ние решително се обявяваме за запазването на народите и затова се опълчваме срещу носителите на най-големия геноцид, който въобще е бил предприеман и то срещу всички народи на нашата планета. Чрез своето смешение на расите, културите, мирогледите, егалитаризмът отстранява не само основните понятия за уважение и търпимост, но освен всичко това и свободата, правото да бъдеш различен. От изхода на тази решаваща схватка зависи просъществуването или гибелта на расите и културите. Накратко казано – едно достойно за живот бъдеще.

Но, какво представлява културата? Що е духовен свят?

Философът Мартин Хайдегер (Martin Heidegger) отговаря: "Духовният свят на един народ не е просто надстройката на една култура, толкова по-малко той е арсенал от приложни знания и духовни ценности, той е властта на неговите най-дълбоко съхранени земни и кръвни сили, могъществото на най-съкровеното вълнение и на най-всеобхватните трусове в неговото битие."

Със своите противоположни схващания за духовността, събитията, за финалността на човека и живота, със своите различни възприятия на обществените форми, на духовните ценности и боговете, етноплурализмът, на който се позоваваме и [неговата противоположност] – егалитаризмът, ще предизвикат едно небивало преобразование, което ще се влее в един нов свят. Този нов свят ще бъде подчинен, или на предсказаното от Карл Маркс бъдеще, или на oсъществяването, което Фридрих Ницше оповести. Жан Ко (Jean Cau), бившият частен секретар на Жан Пол Сартър (Jean Paul Sartres) – един от най-известните френски писатели, възкликва: "Аз ще говоря за егалитаризма, този бич на съвремието и ще извикам на висок глас това, за което все пак се мълви – християнството е в голяма степен виновно за избухването на това зло."

Това трябва да ни стане ясно, добре е веднаж завинаги да се подчертае следното: През първото столетие на нашето летоброене в нашия континент проникват под влияние на християнството представи за ценности, напълно чужди на европейската душа. Тези мащаби на един друг свят се характеризират от дуализма, което означава принципното разделение на вселената от един единствен Бог-Баща и неговия Закон. От това принудително следва обезценяването на живия свят. По-нататък, те се характеризират от предимството на абстрактното пред идеята за общността и родословието, чрез въвеждането на метафизичното равенство на всички хора или радикалното обезценяване на техните връзки‚ техните схващания за вярност и тяхната принадлежност към една народна общност.

Индоевропейската религиозност не е объркана плетеница от спонтанни аперцепции на нуминозни сили‚ както обичаше да казва големия богослов Меншинк (Menschink)¹⁾. Индоевропейската религиозност е обусловена от творческото поведение на индоевропейците, тя е изпълнение на един жизнен порядък‚ който е едновременно вяра и световен ред. Следствие на това тя е естествено израстнала религиозност‚ възникнала не чрез "откровение" на Бога или пък основана от някого религия‚ както юдеохристиянството.

На християнството и неговата идеология им беше необходимо много време, за да пуснат действително корени в начина на мислене и обичаите. Религиозните предписания, така‚ както са се развивали в рамките на католицизма и православната църква‚ са откровение на продължителен и мъчителен синкретизъм²⁾ – между езическите възгледи и евангелската "блага вест" – учението за спасението‚ което постигна своята пълна мощ едва в ново време. Историците са все по­единодушни‚ че разцветът на европейската култура и цивилизация‚ преди всичко чрез науките‚ изкуството‚ правото‚ градоустройството, динамичното схващане за същността на политиката‚ до изразите на религиозната вяра‚ като например катедралите‚ са стигнали до разцвет не благодарение на християнството‚ а тъкмо обратното – въпреки християнството. Това впрочем съвременните християни признават‚ настоявайки за връщане към първоизворите на християнството и като следствие на това отричат европейското културно наследство.

Цялата европейска история се изразява в сблъсъка на духовни ценности‚ една война на боговете‚ борба между настъпващото християноморфно съзнание и упорито съпротивляващата се езическа душа. Вероятно до Фридрих Ницше европейците не бяха осъзнали тази метафизична война. Въпреки‚ че християнският дух дълго време не можеше да се изрази като пречка за силата и историческата динамика на европейските народи‚ това в ново време основно се промени. В множество исторически фази: В хода на Реформацията и Контрареформацията‚ Английската революция от XVII век‚ Възраждането‚ Френската и Американската революции през XVIII век, а после във връзка с Марксизма и Либерализма през XIX и XX век‚ християнството бива секуларизирано [придобива светска форма]. Тези‚ произтичащи от християнската теология идеи доведоха да така наречените егалитарни идеологии‚ владеещи днес цялостното съзнание на Запада.

Левицата и Десницата принадлежат към тази идеологическа плетеница!

Ние сме единствените, които се дистанцираме от тях, застъпвайки се за съживяването на един друг светоглед и поради това имаме друг идеологически проект. Може би е трудно да кажеш някому истината в лицето. Рискувайки да ви шокирам, желая обаче да изкажа убеждението, че Десницата въобще не мисли. Тя поради това не мисли, понеже вече четиридесет години [1986 г.] въобще не е мислила истински. От четиридесет години насам, Десницата предпочиташе осъждането пред използуването на доводи. Дали като цяло (en bloc), или поотделно, Десницата осъжда, тя не използува доводи, тя не открива нищо, а само отхвърля. По принцип тя отрича това, което в действителност не владее, едно лесно алиби за нейната действителна неспособност да обхване истински една проблематика. Десницата няма повече идеи. Под идея ние разбираме една алтернатива, която да ни изведе от утъпканите пътища, от клишетата на едно друго столетие, от романтиката на едно остаряло време. Накратко казано – една идея, която не разрушава, а творчески подновява. При цялото това отричане, критика и осъждане, десницата е станала истински реакционна. Тя изпада във възбуда или се разпалва, тя винаги дискутира върху това, какво бил казал, мислел или правел противника. Десницата не тъче, не изплита никакви мисли или мрежи от идеали. Тя по-скоро се определя във връзка с диалектиката, натрапвана и от противника. Фактически тя загуби напълно инициативата на интелигенцията и енергията на убеждението.

Десницата може би си спомня за някои любими автори от миналото столетие или от началото на XX век. Тя обаче никога не съобрази огромните постижения на мисълта през последните четиридесет години във възлови области на духовните, обществените и стопанските науки, които би могла да изпробва. Тя никога не прочeте сериозно Парето (Vilfredo Pareto), въпреки че може да е чувала за него, обаче тя не познава и философията на Николай Хартман (Nicolai Hartmann); тя е чувала нещо за Макс Вебер (Max Weber) или Вернер Сомбарт (Werner Sombart), но не знае нищо от хипотетичния реализъм на Камбел (Campbell). Тя никога не схвана революционното значение на изслeдователските работи на Жан Пиаже (Jean Piaget), Жорж Дюмезил (Georges Dumezil) или Мирча Илиаде (Mircea Eliade). Уж е чела Ницше, но без действително да го разбере. Виновна за това е изкривяващата призма на всички християнски мисли в заден план, от които тя никога не можa съвсем да се отърве. Разбира се, тя въобще не осъзна екзистенциалистичната философия на Мартин Хайдегер, която е така значима за преориентирането, за да могат нашите неподправени духовни ценности отново да пуснат корен. Още по-зле, Десницата допусна, щото левите чрез мошеничество да използуват философския труд на Бертранд Русел (Bertrand Russell), съответно на Жорж Сорел (Geоrges Sorel), защото в продължение на четиридесет години бе неспособна да се осведомява върху oткрития от световна значимост. Тя никога не можа и не беше способна да дешифрира фантастичното послание, което съдържат книгите на Сент Екзюпери (Antoine de Saint-Exupery), предоставяйки ги на децата, без да схване, че една книга като Малкият принц е едновременно завещанието на един диференциалистичен мироглед, едно отлично представяне на най-дълбоките европейски духовни ценности и окончателна присъда над заробващия американски либерален капитализъм. Десницата отхвърли от самото начало мисловната постройка на Юрген Хабермас (Jurgen Habermas, германски философ, последният жив представител на неомарксическата Франкфуртска школа), допускайки с това да остане неизползувана чудесната възможност тя да спечели една учебна конструкция, която може да и даде здрави алтернативи срещу обществото на консумация и забавления.

Десницата направи банкрут в областта на идеите, въпреки че тя държеше в ръката си всички козове, които можеха да придадат смисъл на нейната дискусия и форма на нейните идеи. Наистина, удобни случаи за това не липсваха.

В статуквото от Ялта, Десницата намери действително неочакваната възможност да мотивира своята политическа дискусия върху платформата на един огромен исторически проект.

От края на войната обаче, Десницата никога не разбра, че нейната дискусия едва тогава може да бъде чута, когато мотивира хората и преди всичко младежта, когато тя излага пред тях един исторически проект, когато не разправя спомени и отегчава, а мотивира интелектуалните и духовните резерви, които единствени придават смисъл на живота.

Възраждането на Европа, на нейните духовни ценности, нейните политически решения, възвръщането на нейните свободи, отстояването на политическaта, интелектуалната и духовната смелост в областта на културата, и предлагаха забележителен материал за един огромен исторически проект. Десницата беше прекалено тромава, прекалено глуповата, за да проумее това, прекалено мързелива, за да го овладее.

В същото това време, обаче, Левицата работеше, анализираше, разпространяваше. Нейната дискусия, ако и да беше винаги почти утопична, се позоваваше върху една учебна конструкция, уж без вътрешни противоречия. Инстинктивно обаче, младежта отива винаги там, където има нещо ново, нещо силно; към онова, което изглежда твърде рисковано и едновременно с това съдържа очарованието на едно възстановяване.

Това беше времето, когато моят приятел Ален дьо Беноа писа: "Аз гледах множество телевизионни дебати или взех участие в тях. Те протичаха винаги по един и същ сценарий. На заден план, от дясната страна на сцената, представителят на десните. Обикновено един възрастен господин, възпитан, винаги усмихващ се, извънредно доброжелателен, който въобще не знаеше какво е заложено на карта.

На преден план, от ляватa страна на сцената, млади вълци от екстремната левица – носители на един мироглед без вътрешни противоречия в себе си, обиграни и безкомпромисни в изкуството за диалектическо водене на дискусия, клеветят своя партньор по най-безсрамен начин."

"Аз мисля – писа Ален дьо Беноа – че тези дебати са oгледален образ на днешното общество." Левицата успя да спечели широки кръгове от младежта, докато Десницата продължаваше да се вайка. Десницата трябваше да ходи на поклонение не в Париж, Берлин, Рим или Осло, а направо в Йерусалим при хилядолетната "стена на плача".

Левицата имаше винаги отговор за всичко, в същото време Десницата се отчайваше, въобразявайки си, че е пазителка на една неприкосновена почти езотерична елитарна истина. От нейното внимание убягна факта, че елитът е една движеща се сила, постоянно използувана от вълните на поколенията, на интелигенциите и на характерите, и то независимо от политическата страна, на която се намира. Десницата не можа да схване, че истинността на една идея, най-често има малко общо с истинската, наблюдавана, емпирично доказуема истина. Тя забрави, че истинността на една идея бива измервана с нейната степен на актуалност и приложимост, според нейната социологическа жизненост и претворяване в живота. Една идея е дотолкова истинна, доколкото тя бива възприемана като истина от една човешка общност, доколкото бива изживявана от нея. Много идеи отляво можеха да си позволят да предлагат само илюзии, асоциации от думи, фантазии и утопии. Затова пък, Левицата водеше своята борба и на теоретичния фронт, на него тя усвояваше и възприемаше модерните познания, дори когато понякога се налагаше да ги приспособява. Тя можеше да действува по този начин, защото разполагаше с човешки резерви, разполагаше с едно поколение от интелектуалци, работници и служащи, но преди всичко разполагаше със студенти, които прилагаха дискусията на левите в ежедневието. Нейното осъществяване в живота беше провеждано в профсъюзите, в университетите, в училищата, в рубриките на вестниците, в предаванията по телевизията, в публичните концерти и в театралните представления, във филмите, в изкуствата и дори в модата.

Дискусията на левите социологизираше целия народ, защото по принцип Левицата отдавна бе в притежание на единствената действителна власт, налагаща своя истински, дълбок и интимен ритъм върху живота на хората – властта на културата. Накратко казано, Левицата осъществи това, което Антонио Грамчи (Antonio Gramci, италиански философ, комунист) 70 години преди това писа, учеше и пророкуваше – метаполитиката. Естествено, Десницата никога не беше и чула за Грамчи. Десницата предпочиташе по-скоро да отхвърля идеите на Маркузе (Herbert Marcuse) или утопиите на Иван Илич (Ivan Illich), които въобще не беше нужно да опровергава. Тя впрочем, не ги четеше. Младежта обаче ги четеше, и понеже не и беше разрешено да вярва в един друг вьзглед върху света и нещата, в една друга алтернатива, тя се остави така лесно да бъде убедена да се нареди във все по-гъстите редове на универсализма и егалитаризма. Високомерната Десница по-скоро пренебрегваше Франкфуртската школа. Тя всъщност беше прекалено мързелива и твърде некомпетентна, за да противопостави на тези единствено опасни теории един глобален мироглед и отношение към живота отдясно.

За целта тя трябваше да дешифрира философията на Хайдегер, да изучи етологията на Конрад Лоренц и множеството биологически, антропологични, социобиологични, както и етични взаимозависимости, които следват един такъв метод. За целта тя трябваше да се осведоми върху генетичните изследвания на мозъка, върху революционната изследователска работа на Йенсен (Arthur R. Jensen) или Айзенк (Hans-Jurgen Eysenk), за социобиологията на Уилсон (Alan B. Wilson). Не, на нея и беше много по-удобно да се възмущава от последните публикации на Грас (Grass, германски писател, комунист), да проклина Вилхелм Райх (Wilhelm Reich, евреин, комунист, "теоретик" на "сексуалната революция"), или да заклейми публично последния заговор на някое марксическо чудовище, заплашващо да изгълта множество упадъчни, християнски, дребнобуржоазни ценности. Десницата притежаваше в своята игра най-важния коз за критика на американската хегемония, която както ще видим е много по-осъдителна, отколкото вечното болшевишко страшилище.

Въпреки това, тя предостави инициативата на левите, да излязат на полесражението срещу САЩ, защото десните не бяха способни за революционен подем, за никаква политическа или културна алтернатива. Още по-зле, Десницата насочваше единствената политическа дискусия, която все още водеше, към безусловна подкрепа на Big Brother.

Вместо да посочи янките като истинския враг, който взема решения за нашите културни, етични и човешки задължения; вместо да посочи истинския окупатор, който ден и нощ много по-действено и много по-опасно окупира нашите обичаи, нашето облекло, навици на хранене, нашите архитектурни стилове и естетично чувство, отколкото грубата военна сила; вместо да посочи най-опасния враг, натрапващ ни своя език, своите лозунги, своите песни, своите танци, своите дрехи, своите хотелски вериги, своите мръсни обичаи, натрапващ ни своите вонящи закусвални McDonald’s. Вместо да му обяви културна война, Десницата му поднася своето преклонeнение и своята благосклонност, това значи в крайна сметка своята отдаденост и послушание.

Десницата се застъпи за Картаген, срещу Рим; за търговеца, срещу принца; за янките, срещу европейците.

Нашето движение стои над десните и левите! Нашето движение се обръща към всички хора от нашия народ, защото съгласно думите на италианския теоретик Адриано Ромуалди (Adriano Romualdi), то е съзнанието на Европа, съзнанието за нейното единство и за интелектуалното, духовно и етично оръжие, което ще и помогне да възвърне отново своята независимост.

Егалитаризмът [учението за равенството] бива носен между другото – това трябва да ни стане добре ясно! – от юдеохристиянството, от неомарксизма на Франкфуртската школа, от фройдизма, фройдохристиянството, неофеминизма a la Kate Millet, идеологията за правата на човека – ние говорим за правата на народите! – либералния капитализъм и "Amеrican way of life" [американския начин на живот], архитектурния стил Bauhaus, упадъчното (неформално) изкуство, философските теории на индивидуализма, политическите теории за държавата като нощен стражар (Nachtwachter), неопедагогическите терории на бехайворизма [Behaviorismus, твърдението за обусловеността на поведението предимно от влиянието на околната среда], теориите на "универсалния хуманитаризъм", морализаторската болна фантазия за "световно съзнание", юридическите теории за "естественото право".

Етноплуралистичното твърдение за различието, на което се позоваваме, е по-старо. То се основава на душевната, културната и историческата типология на първичните индоевропейски народи. Професор Жан Удри (Jean Haudry) от Сорбоната, един от най-изтъкнатите учени в областта на индоевропейското изследване е недвусмислен: "Индоевропейското общество беше аристократично общество. Дори метафизичното схващане за отвъдния свят почива върху един предимно антиегалитарен възглед."

Етноплуралистичният мироглед е също млад. Той се позовава на модерните постижения в областта на естествознанието, от популационната генетика до хроногенетиката, от клетъчната биология на мозъка до етологията. Той се гради върху философските и етичните размишления, които ограждат историята на човешкото мислене от античната номиналистична философия до мистицизма на Майстер Екхарт (Мeister Eckhart), от Ницше до Хайдегер, но също така обхващат социобиологичните съображения на Макс Вебер, на Карл Шмит (Carl Schmitt) – аз споменах Карл Шмит, а не Карло Шмид ! (Carlo Schmid) – до Хелмут Шелски (Helmut Schelsky).

Егалитаризмът проецира върху света виждането на американския космополис, което ни доставя едно интересно предчувствие за това, как ще изглежда може би бъдещият homo universalis – едно насила изкоренено същество. За да заличи до съвършенство образа си на човек, както и най-трайните спомени за каквато и да е самоличност, Майкъл Джексън не се поколеба да направи неразпознаваем своя афроамерикански произход, след като избели цвета на кожата си, стесни устните си, преправи наново носа и изправи косите си.

Моят приятел Гийом Фай (Guillaume Faye), един от изразителите на Новите Десни във Франция отбеляза: "Досега американските певци не бяха стигали до такава физическа деформация. Но сега се стигна и дотам, че Джексън вече не е човек, не е дори продукт, а единствено мостра за ритми, филми, fast-food или въобще нещо."

На този свят няма система отнасяща се за културата на цялото човечество! Културите са душите на народите, тяхната първична съставка, тяхната най-дълга памет, най-силното недвусмислено доказателство за техния различен гений и най-добрата гаранция за осъществяването им, за тяхната способност да продължат историята.

Поради това сме на мнение, че обръщането на другите култури към европейските духовни ценности има нещо общо с тоталитаризма, също както християнството и всички съвременни световни идеологии.

Измамната маска на егалитарната идеология, маската на чието име лепне една голяма интелектуална измама, е Либерализмът. Върху Либерализма писа Мьолер Ван ден Брук (Moeller van den Bruck): "Той подкопа култури, унищожи религии, разруши отечества, той бе саморазрушаването на човечеството."

Съгласно либералното учение, човекът действува изключително въз основа на икономически мотиви. Той кове своята съдба не със силата на своята воля и на един идеал. Това са по-скоро универсални икономически закони, които уж подтикват хората към действие. За човека, най-високата цел и краен смисъл на неговия живот се намират в стремежа му към благоденствие и обогатяване, в постигането на всички материални блага.

С други думи, ако либерализмът се различава от болшевизма, то е само на нивото на предлагането, а не на противоречието.

Ние твърдим във връзка с това, че човешкото поведение се определя много повече от духа, отколкото от стомаха. Нашето време обаче преживява смяна на полюсите. Обществото не стои повече на краката си, а пълзи по корем. В действителност либералният капитализъм провежда марксическия обществен проект. Това трябва добре да разберем! Икономиката детронира политиката. Личността отстъпва все повече и повече на индивида, културните различия биват все повече нивелирани. Дори народите отстъпват в групировки, наричани блокове. Либерализмът се оказва дори много по-ужасен от марксизма, доколкото той изправя пред нашите очи едно действително изравнено общество, което скоро ще стане взаимозаменяемо по целия свят. Действително, възниква едно напълно стандартизирано общество. От елементарните хранителни потребности – Coca Cola не е само едно питие, тя е също и един идеологически символ, МcDonald’s не е само закусвалня, тя е също визитната картичка на натрапваната още в детска възраст мондиалистична цивилизация – до измамните културни удоволствия, когато народите чрез сателит ще разполагат с едни и същи програми и ще бъдат подложени на едни и същи манипулации.

Либерализмът провежда не само марксическия обществен проект, той довършва и засилва този проект с всички егалитарни фалшификации, които марксическото общество никога не би могло да направи. Либерализмът изпреварва комунизма.

Ален дьо Беноа забеляза:

"Ако Карл Маркс описва своя обществен строй, той положително няма предвид света на ГУЛага, а по-скоро едно общество, което може да бъде сходно до припознаване с либералното. Едно общество, в което държавата закърнява, икономиката окончателно измества политиката, обществените и национални различия изчезват на заден план."

Aлен дьо Беноа заключава от това, че борбата срещу либерализма в никакъв случай не съдействува на комунизма, а по-скоро преборва това, което създава комунизма.

Либералният Запад е врагът, по отношение на когото в никакъв случай не бива да търпим компромиси. Компромис повече не е възможен, защото се касае за поробването на нашия дух.

Нашият най-голям враг значи е в нас самите. Да се опълчим срещу смъртта, която се е загнездила сред нас. Тази смърт, както вече разбрахме, е американското зло. Америка като носител на системата, това ще рече носител на либерализма и егалитаризма, превъзхожда комунизма. Америка, обаче, вече е навсякъде по света. Един от най-големите писатели на това столетие [на XX век], французинът Хенри дьо Монтерло (Henry de Montherlant), изрече следното за тази страна: "От съществуването на Земята, никоя нация не постигна това, щото да снижи интелигентността, морала и стойността на хората почти по целия свят. Аз обвинявам САЩ в едно постоянно престъпление срещу човечеството." Пиер Дрюьо Ла Рошел (Pierre Druieu la Rochelle) още през 1918 г. обяви – аз правилно подчертах – 1918 г.! "Ние не сме така стари, както американците, най-старият народ, който някога е съществувал. Тяхното старческо оглупяване се състои от всичко, което са окрали от целия свят." Те все още не са се преодоляли чрез едно ново раждане, което би довело тяхната оригиналност към възход. Пиер Дрюьо Ла Рошел, предсказваше бъдещето на Европа и затова през 1945 г. се самоуби. Той много добре осъзна, че материалният носител Америка пренася неизлечими бацили на израждане и смърт.

Затовa, не бива да ни убеждават, че оставаме недокоснати от американската окупация на нашето пространство, нашата културна свобода, и че тази окупация била по принцип по-добра, отколкото съветския ГУЛаг, държащ тялото и духа в плен. Нищо не е по-измамно от това слабоумно твърдение, вярно е точно обратното. Америка окупира много по-основно нашия дух, отколкото нашето пространство; нашата култура, отколкото нашите казарми; нашите обичаи, навиците ни на живот, отколкото нашите градове. И още по-зле, Америка населява така да се каже нашите желания, нашите рефлекси, нашите мнения. Америка, населява вече нашата памет.

Впрочем на това място трябва да направя едно важно пояснение: Окцидентът не е вече европейски [Occident = Запад, лат.]. Какво означава това? В своя път на Запад слънцето на нашата култура загуби своя гланц. От Елада – центърът на Окцидента се отмести към Римска Италия, освети нашия полуостров [Европа в смисъл на "полуостров" на Евразия] и накрая се прехвърли към Америка. Това огромно пътешествие постепенно обезобрази неговото лице. Калифорния, днес се издига като същност и есенция на Окцидента [Aвторът има предвид "Запада" в смисъл на американизъм!]. От тази Холивудска местност на илюзията, на външния вид, тази Калифорния в която ние не можем повече да се познаем, символизира сладкото безумие на либералното общество. Едно общество на спектакъла, на театрално представление и космополитичния примитивизъм.

Обаче Калифорния, тази Супер-Америка, ще бъде преодоляна. При своето планетарно движение Окцидентът неудържимо продължава своя път на Запад. По парадоксален начин Далечният Запад се превръща в Далечен Изток. И днес, лагеруващата по островните групи на Тихия океан окцидентална цивилизация ни разтърсва и обезобразява. Подобно на бумеранг, тя се насочва срещу създателя си, срещу своята рождена майка – срещу Европа. От тази гледна точка това е само отчасти вярно и моите разяснения ще изглеждат по-скоро оптимистични. Окцидентът [Западът] не е погубен, той по-скоро се намира в един извънреден подем, който обаче е самата гибел. И това е така, откакто еврейското християнство и егалитаризмът го подкрепят. Европа отново се намира в упадък. Тази истинска гибел, която представлява законът на Окцидента [американизирания Запад] може сигурно да бъде разпозната, защото тя е въведена в логиката на един експлозивен технически и икономически прогрес. Не е ли експлозията на тази материалистическа цивилизация следствие от имплозията в смисъла на духовните ценности? Окцидентът [американизираният Запад] се намира в експанзивна имплозия. Подобно на една машина, която не може да бъде спряна, неговият исторически център потъва, докато периферия му необуздано се разраства. Европа отвръща на удара. Окцидентът се размножава. Смисълът изчезва, формите вземат превес; все по-малко глави, но затова пък все повече маси; все по-малко култури, но затова пък все повече цивилизации. Всичко това странно напомня растежа на един злокачествен тумор. Смисълът на съществуването почива върху уеднаквяването на формите на живота и цивилизацията. Окцидентът в еднаква степен, както и християнството, което той продължава, олицетворява гибелта [Западът, (=Американизмът, като секуларно продължение на юдеохристиянството)]. Прехваленият, движещ го прогрес спомага за катастрофата, при ужасяващото извъртане смисъла на неговото име. Прогресизмът е секуларизираната монотеистична религия на откровението, създаваща навсякъде едно нивелирано, техноморфно, егалитарно, космополитично, мултиетническо общество, което не е нищо друго освен ню-йоркизирането на света.

Това световно общество е смъртоносно, защото то претъпква традициите, упоявайки ги до фолклори, защото то задушава волята за власт на всяка нация, начина на живот на света. Защото, то проваля биологичната и демографска жизненост навсякъде, където се установи; защото, превръщайки народите в маси, в агрегати от отчуждени индивиди, прави неосъществима каквато и да е демокрация. Защото, то навсякъде подменя народностните и аристократични ценности с кодексите на еснафството и старческото оглупяване. Окцидентът е старец, опитващ се да се представи за младеж. Не е случайно, че загладеното чрез лифтинг лице на старият Роналд Рейгън – водачът, дава своя пример за благоговеен символ. Окцидентът [Западът] с неговата двойна американоморфна и съветска мутра не е нищо друго освен световната техническа организация на атеизма.

Впрочем не е никакво противоречие, когато днес точно наследниците на юдеохристиянството, разпространяват сянката на този атеизъм по целия свят. Доколко тази окцидентална цивилизация след фазата на религиозното християнство и Западна Европа с нейното славно минало, сега са навлезли в тяхната трета фаза на развитие – на статистическа (числова) експлозия и имплозията на ценностите, тя днес се намира в навечерието на тази гибел. Ако тя бъде възприета, то за първи път цялото човечество ще бъде обединено от една и съща подриваща го цивилизация, навлязла в епохата на катастрофата.

Ние обаче се движим към края на столетието, където ще ни срещнат световни предизвикателства. Не само в областта на изхранването и енергията, но също така в демографската, военната, религиозната, националната, геостратегическата и екологичната области.

Огромната криза се очертава там, където е най-слабото място на статуквото. Окциденталният [западният] универсализъм никога няма да може да я разреши, защото той е нейната причина.

Преди това споменахме, че в противоречие с гибелната ентропична логика на Окцидента [американизирания Запад], днес Европа е обхваната от упадък. Как да разбираме това? Всички форми на проява на европейската декадентност се дължат на окциденталния вирус. Да ги изброим, за да си ги припомним. Тази култура, която както преди, така и сега, е най-силната, най-плодородната на земята, лежи подобно на Гъливер, окована от американско-съветския кондоминат³⁾. Покорена Европа, бъдещата арена на двете свръхсили, седи отчаяна пред перспективата за един възможен ядрен геноцид, примирена със своята деиндустриализация и загубите, в еднa слабоумно означавана като криза икономическа война. Също така и с унищожаването на нейните култури под продължителния шок на една дошла при нас от Бронкс и Лос Анжелис простащина, с нейния демографски срив и осъществяването на едно многорасово общество. Всичко това, като че ли се сбъдва. Европа след хилядолетно експанзивно оформяне се събира отново. Обаче европейската декадентност е по-малката злина, отколкото изглежда. За съжаление, Европа страда преди всичко от окциденталната болест. Европа трябва да се освободи чрез самообновлението на Фауст от тази цивилизация и традиция, която тя сама създаде. Европа трябва да следва трагичния път на изневяра към своята съдба, и тогава, както винаги, ще постигне възраждане, ще преживее едно чудо. Аз съм дълбоко убеден в безсмъртието на Европа, ако европейците отново си възвърнат убеждението, че тяхната традиция има бъдеще. В момента ние преминаваме една от тези нощи, които често преживявахме в нашата бурна история и от които излизахме само със силата на извънредна самопромяна.

По принцип ние не бяхме дълго време християни и няма да погинем с гибелта на християнството. То няма да ни отнесе със себе си в гроба. Европа е болна и може да оздравее, докато Окцидентът [американизираният Западът] е неизлечимо болен, защото той не може да се преобразува, защото той следва непроменимата и носеща смърт логика на своята утопия. Напротив, Европа не е идеология, Европа е един народ, както народите от Третия свят, с които тя е солидарна. Европа няма друг проект, освен своето просъществуване и своята власт.

Ако упадъчността на Европа зависи от последствията на западната цивилизация, за нас тази болест може да бъде излечима. Окцидентът като гибел, който в една първа фаза причини нашата упадъчност, може в един момент да стане втори повод за обновление на европейската култура. С упадъка на нашата култура се проваля това, което бе за нас отрова. В това се намира и нашият шанс. Този упадък, който за всяка друга култура би бил смъртоносен, напротив, може да спаси Европа, защото тя е метаморфна – способна за преобразяване; сред упадъка тя изнамира възобновяването на своята история. За да преуспеем наново, трябва да се допрем до земята. Повярвайте ми, ние още не сме я докоснали. От началото на нейната съдба, европейската цивилизация преживя вече три големи метаморфози. Първата от тях проследи как индоевропейските номадски племена се превърнаха в келтски, германски, елински и римски народи и чрез високите култури на езическата древност тя дойде до разцвет. При Втората, пред лицето на настъпващото християнство, индоевропейските народи не само принудително приеха религиозния синкретизъм, но освен това основаха държавите, царствата и империите на средновековна и класическа Европа. Третата метаморфоза беше отначало позитивна, днес напълно негативно протичащо превръщане на Европа в Окцидент [американизиран Запад]. Ние сме призвани да осъществим нашата четвърта, голяма, историческа и вече започваща метаморфоза. Тя се нарича ГОЛЕМИЯТ ПРЕХОД. В историята на народите големият преход съответствува на филогенетичната мутация в историята на видовете. Той не е нищо друго освен краят на света, краят на християнския свят.

Религиозното християнство клони в Европа към своя край. Сега трябва също да залезе и идеологическото християнство. Може би със затварянето на християнските скоби [християнскaта парантеза] нашата европейска история започва отначало. Мартин Хайдегер говореше за гръцко ново начало. Боговете отново могат да навлязат в нашето бъдеще. В естетически, политически, научни и философски области, европейската цивилизация хвърля всичко едно върху друго и строи наново. Значи, тя по своята същност е способна да се преобрази. Трагичният ход на историята ни обитава. Защото ние желаем смъртта да остава след нас и това ни се отдава, колкото и да звучи невероятно. Както вече Омир учеше, Европа, като континент на демиургите⁴⁾, има своите собствени богове, които тя постоянно предизвиква и побеждава. Защото нейните собствени богове ни предизвикват за това. След стотици години владичество на Прометей, днес може би е дошъл момента, когато трябва да последваме неясната покана на Дионисий. Ние, строителите на храмовете, на катедралите и язовирите, не бива да се спираме, за да не се превърнем във световен музей. Трябва да бъдем в състояние да станем това, което френският художник Оливие Карай (Olivier Carai) наричa неоевропейци. Докато вцепененият в своите либерални, социалистическо-библейски принципи Запад е неспособен за метаморфоза и е осъден да пелтечи върху миналото, напротив, Европа може да стане неоевропейска. Да се размислим върху това! Действително ли е Европа една култура в антропологичен смисъл? Не съществува ли между Микена, ракетата Ариана, между сицилианското общество и шведските обичаи, между холандското изкуство от XVII век и класическата естетика във Франция, едновременно с огромното разстояние, едно тайнствено единство, което е неотъждествимо, нито с това, което обичайно се нарича култура, нито пък с цивилизация в материалистичен смисъл? Европа е повече от една култура. Европа е повече от една цивилизация. Затова, тя не е предназначена за изкореняване или за космополитизъм. Европа е много повече от това, което италианският дух нарича civilta. Тя е едно експлозивнo съединениe от стабилност и движение, от смислено постоянство и мутация на формите.

Чрез нашия проект, на европейския мироглед бива отново придадена стойност. По такъв начни, нашето начинание постига двойното значение на борба и историческо съживяване. Борба срещу смъртните врагове, срещу силите, които в сегашните ценности, поведение и начини на мислене, дори в нашето историческо наследство, правят усилия да не бъдем повече това, което по наше мнение като европейци винаги сме били – народите от Илиадата и Едата, а не тези от Библията.

Затова призоваваме за решително, безусловно и цялостно връщане към индоевропейската традиция. Ние слагаме край на всякакви компромиси, на всякакви слабости и снизходителност по отношение на това, което идващо от еврейско-християнските корени, заразява нашите народи и нашия разум. Без завръщане към тази традиция няма освобождение, няма истински градивно възстановяване и не е възможно обръщане към истинските ценности на Духа, на Властта, на Йерархията, на Империята. Това е истината, която не търпи съмнение. Съживяването на миналото, което в противоположност на християнството и господствуващите днес идеологии нямаме намерение да тълкуваме като еврейско-християнска цивилизация, а като индоевропейска култура; за да може нашето бъдеще да получи като основа формата на миналото, съответствуваща на нашата същност.

В своя Божи завет, (Testament de Dieu), еврейският интелектуалец Бернард Хенри Леви (Bernard Henry Levy) изказа във връзка с нашия проект мнението, че в случая се касае за борбата между Атина и Йерусалим. Същата, обаче много по-ожесточена, отколкото преди 2000 години. Ние се застъпваме за прародината на индоевропейството, ние сме за Атина, а не за Йерусалим! Ние установяваме, че външно видимата по отношение на духовните ценности противоположност на егалитаризма е радикална и всеобхватна. Ние искаме нещо принципно различно. Ние даваме на света противоположeн смисъл. Ние преследваме една съвсем друга цел в живота. При социалдемократите, либералите, комунистите, християнсоциалистите, противоречието се отнася единствено до вида на приложимите общественодействуващи средства. Те искат да прокарат същото универсалистично намерение, подчинявайки се на същото тълкуване на света. С тези кръгове мислители нямаме нищо общо. Ние сме нови.

Новата Култура на Европа и нейните духовни ценности са призовани за това, да поемат образуващият се кръг от антикосмополити и антимондиалисти. Това значи, всички ония, отляво или отдясно, които отхвърлят културния упадък, отслабването и расовото унищожаване на Европа. След историческия край на Марксизма в Западна Европа, защитниците на властващата идеология – космополитните либерали, трябва да ни разбират като техни най-главни противници и съответно да се борят срещу нас. В това се намира нашият исторически шанс.

Първа последица: Нашият избор ни свързва в момента с всички онези, които отхвърлят една Третата световна война върху европейска земя, която би измела Европа окончателно от световната карта на съдбата и логически ще направи Америка извънредно облагодетелствуваната страна.

Втора последица: Едва тогава Европа ще може да решава своята съдба, когато има смелостта да подкрепя взетите от нея решения и да се придържа към тях. Това означава, че най-напред европейците трябва да напуснат проблематиката Изток-Запад. Тя единствено има дотолкова смисъл, доколкото Европа обяви готовност да счита своите съставни части за единствено външно различни (че в действителност не съществуват противоречия). Тогава европейците трябва да напуснат Антлантическия лагер и да работят за една строго европейска отбранителна система. Едва тогава те ще бъдат действително в състояние, да преодолеят принудителния избор Изток-Запад, за да противопоставят на дуалистичния диктат на американския Запад и на съветския Изток един трети път – европейският.

Трета последица: Европа отхвърля решително обществото Водка-Cola. Необходимо е обаче, тя да схване, че споразумението за едно едно европейско-руско разбирателство, представлява решаващата фаза на една обширна програма за по-нататъшно обединение на континента, в която Русия трябва да включи своите сили, за да преживее. Затова Европа трябва да стигне до убеждението, че Белорусия в никакъв случай не е една съседна на Европа велика сила, а една напълно втъкана в европейската история и европейската съдба страна. Тя трябва да различава между народностни общности и управляващите ги системи, да проумее и прозре, че органичните и биологични критерии за оценка на един народ, винаги превъзхождат идеологичния индекс. Европа трябва да се обяви за наследството на Достоевски или Чайковски срещу противоестестественото на Big Brother.

Стратегията, която предлагаме е двойна: геополитическа – по отношение европейската борба за свобода на политическо ниво, но също и метаполитическа – по отношение европейската борба за свобода на културно ниво. При тази борба Европа разполага с три основни коза и това е в края на краищата нейната свобода за решения и нейната свобода на действие да се противопостави на САЩ и на СССР.

Първи коз: Сключване на съюз с Третия свят, който води същата борба за утвърждаване на своята самоличност ....

Втори коз: Сключване на съюз с арабския свят, за да се превърне Средиземно море отново в mare nostrum [наше море] и същевременно да принуди САЩ да се изтегли от всички средиземноморски позиции.

Трети коз: Сключване на съюз с Китай, за да може тя да си осигури европейската свобода за действие на Изток и да спре по този начин експанзията на световния империализъм.

Предложената геополитическа стратегия за разрушаване на съществуващите военни съюзи – Варшавски пакт и НATO, ще отстрани същевременно катастрофалните последици от Ялта и Хелзинки. Обаче, за да стане това европейско намерение реалност, то зависи от тясното сътрудничество във всички области по германско-френската ос.

Метаполитическата стратегия по-скоро винаги ни насочва към основаването на онова, което в подходяща форма може да бъде наричано мирогледно обединение, кръг от мислители. Историкът Марже (Marges) пише: "Истинските революции, онези именно, които не само сменят политическите форми и управляващия персонал, а също така променят основно и институциите, тези революции напредват бавно и невидимо преди да излязат на бял свят." Например, Френската революция цяло столетие преди това беше в движение. Подмолните сили, които я подготвиха бяха действително мисловните кръгове, салоните, но също така ложите и клубовете. Те манипулираха потока на общественото мнение съответно на своите идеологически норми и основни философски убеждения. С други думи, чрез тия лаборатории на мисленето, те заеха водещи позиции в областта на културата. Те правеха точно това, което Антонио Грамчи наричаше метаполитика.

Гиом Фай обясни: "Нашата геополитическа стратегия установява съвсем недвусмислено, че професионалната политика е станала напълно ненужна и то поради три основания, които впрочем са добре познати на политолозите и социолозите.

Първо, защото схващаната в обичайния смисъл политика се превърна в срамен театър, при което усърдното дърдорене на актьорите загуби силата на своята убедителност.

Второ, защото днес направляващите обществото решения имат техноикономическа и административна природа.

Трето, защото ние се стремим да разпространяваме една система от духовни ценности, която може би един ден ще се озове в един свят, в който днешните политически институции няма да бъдат повече насочващи инстанции."

Това не означава нищо друго, освен това, че нашите идеи и духовни ценности в края на метаполитическата борба за власт ще бъдат изнамирани в множество обществени функции, образувайки основата на отделните поведения пред живота. Разбира се, за постигнето на тази цел са необходими търпение и постоянство. От историята на западните общества може да се изведе следната поука: Властта, e нито на спусъка на пушките, нито пък има професионално-политическа природа. Тя е на изходния пункт на идеите, тя има културна, духовна и историческа природа. Ние се отказваме да бъдем политически активни, отказваме се да създаваме политическа партия, която да се позовава на нашите идеи, защото знаем, че истинската политика, голямата политика, както Фридрих Ницше я схващаше, говори от историческата съдба на народите и не се олицетворява от политически инстанции. Да ги завладеем не значи още нищо.

Идеологическата борба обаче, зависи от разпространението на едно систематизирана, всеобхватна идейна конструкция способна да се противопостави на егалитарните идеологии. Тази теоретична идейна конструкция е инструмент, оръжие на интелигенцията в служба на духовните ценности. То само по себе си е цел. Значи, на нас не ни е дотам да подарим на десните една теория. Впрочем не трябва да забравяме, че понятието Нови Десни, с което медиите означават нашето движение, е единствено журналистическа фраза. От друга страна, нашата идейна постройка включва последователно множество дисциплини от биологията, философията, теологията и т.н. до историята, социологията, изкуството, икономиката. Тя не се противопоставя на една идеология от съвременния ландшафт, а на всички. Тя преследва три основни цели, а именно: да предостави едно интелектуално обяснение на света, на хората, на обществото, което съответствува на нашите духовни ценности и нашите перспективи, при което в крайна сметка е по-пълно, вътрешно по-непротиворечиво, по-всеобхватно от съществуващите идеологии. Касае се не за една догма, а за открита, постоянно развиваща се система. Ние се отличаваме именно по това от марксистите, либералните или от християните, защото желаем да имаме предимството на един идеологически ключ, без да бъдем зависими от догматизъм или да бягаме от действителността. Поради това, нашата теоретична постройка е сравнима с онагледяването на нашите ценности, които разбира се остават нерационални, защото произлизат от нашия свободен избор. Например, че за Европа се предопределя историческата съдба на хедонистично или абсолютно меркантилно бъдеще, не може да бъде оправдано рационално.

Поради тези причини, нашите идеи могат да се променят, нашите духовни ценности обаче остават неизменни. Значи идеите са тактически, постоянно подобрявани средства за осъществяването на духовните ценности. Нашето идейно течение критикува съвременната цивилизация, като подготовка за нападението срещу неоснователно съществуващите идеологии. Нашата идеологическа позиция улеснява задачата ни, тъй като ние следваме система от ценности, изплъзваща се от традиционните подразделения – леви – десни, наука – природа, биологизъм – културализъм и т.н. Например ние едновременно се застъпваме, както за техническата модернизация, така и за вкореняването, за частната стопанска инициатива, но също и за привилегированото положение на политическия суверенитет пред икономиката. Това ни осигурява по-голяма маневреност и сила за действие, както и чудесната възможност за идеологичен отпор. Толкова повече, че в нашето общество идеологичната взаимовръзка на много места се руши. Книгите, списанията, докладите, колоквиумите, частните, семейните и професионалните разговори, кръговете, мероприятията за разпространяването на нашите духовни и културни идеи, образуват полесражението на нашата борба. Времето работи за нас, защото нашите духовни ценности, се намират на страната на онова, което Алфонс дьо Шатобриан (Alphonse de Chateaubriant) наричаше младежта на света. Нашите противници крепят една стара постройка и пазят своята власт.

Нашето общество съществува от няколко години. Не минава ден, през който то да не се засилва, въпреки че започнахме от нула, защото ние притежаваме най-дълбокото историческо съзнание.

Най-важната от нашите задачи засяга промяната (метаморфозата) на нашето мислене. Не бива повече да си внушаваме, че ние европейците сме били слаби и нямаме бъдеще. Както преди, така и днес, ние сме най-голямата сила на света и само американско-съветският кондоминат и техните идеологии са тези, които упорито се стремят да ни убедят, че като европейци сме били вече мъртви. Бъдещето принадлежи на нас, при условие, че желаем това. В историята няма фаталност, а както Йордис фон Лохаусен (Heinrich Jordis von Lohausen) отново и отново подчертава – само воля за власт, смелост да дерзаем.

Вярвайте ми, при това стълкновение имаме едно предимство, защото нашите противници се опитват да убедят народите сами да се откажат от себе си, да подтиснат желанията си, докато ние призоваваме народите да се възвърнат към себе си, да последват желанията си. От какво най-много се страхуват партиите, профсъюзите, медиите? Те се страхуват от суверенния народ. Защо се страхуват така много от него, че му предоставят право на референдуми единствено върху второстепенни въпроси? Защото знаят, че европейският народ в своята дълбока същност отхвърля хуманизмa на Просвещението ["религията" за правата на човека; хуманизъм, който не е нищо друго, освен секуларизирано юдеохристиянство], егалитарния космополитизъм, мазохизма и отрицанието.

Народът очаква удара на мълнията!

Третият свят често ни показва пътя, който трябва да се поеме. Пътят на самоутвърждаването за всеки един народ. Вече и в арабския свят се надигат огромни религиозни и национални сили. Също и в Индия, която знаеше да съхрани светлината на своите богове. Западната и Съветската система са в отстъпление. Тези сили не работят срещу интересите на Европа. Те по-скоро наказват онези лъжовни предсказания, съгласно които XXI-то столетие щяло да бъде един вид, електронен, технокалифорнийски голям пандемониум – прочутото постиндустриално световно общество. XXI-то столетие по-скоро ще доживее завръщането на големите империи. Ако европейците не разберат това – ще бъдат пометени. Ако обаче го схванат, те ще проумеят, че тези сили легитимират [оправдават в областта на идеите] нашето собствено новорождение.

Тези сили ни предупреждават, че никой няма право да се отказва от своето величие. Ако те докарат опасността в окцидентализирана Европа, същевременно ще направят по-силна една европейска – по-точно казано една неоевропейска Европа, защото само такава Европа би била предопределена да поведе тази борба.

Затова, нека дръзнем да навлезем в постокциденталната фаза на нашата история. Да не казваме повече антихристиянски, антиамерикански, антисъветски, а постхристиянски, неамерикански, несъветски. Знаете ли, че вече трябва да наричаме Америка – стария континент? Знаете ли, че Европа, тази Европа от четвъртата метаморфоза, започваща своето трудно раждане в главите и чувствата, вече трябва да наричаме – големият континент, тъй като ние можем да бъдем по-силни от САЩ и СССР, при условие че желаем това. Касае се за живота на всички раси, на всички култури. Става дума за нашата същност като европейци.

Мартин Хайдегер ни призовава за новорождение, пишейки:

"Ние искаме самите себе си." И едва тогава разбираме изцяло великолепието и величието на това надигане, ако носим в нас онова дълбоко и обхватно здравомислие, за което говори старата гръцка мъдрост

ВСИЧКО ВЕЛИКО СЕ НАМИРА В БОРБА!

АLLES GROSSE STEHT IM KAMPF !