Път в полето

Мартин Хайдегер

Той тръгва от градинската врата и отива към Енрид. Старите липи в градината на замъка го гледат през стената - все едно дали ще е по Великден, когато пътят чезне в покълващите ниви и избуяващите ливади, или пък ще е по Коледа, когато потъва в преспите зад близкия хълм. При разпятието той свива към гората. В покрайнината й пътят поздравява високия дъб, под който има от време оно дървена масичка.

На нея понякога можеше да се види тази или онази книга на този или онзи от великите мислители; един все още неопитен младеж се мъчеше да разгадава книгата. Но когато загадките започваха да се преплитат и вече не се виждаше изход, помагаше пътят. Защото той водеше по лек наклон през ширината на пустото поле.

И сега мисленето следва тези стъпки при тези книги, а при опит да бъде самостоятелно отново върви в коловоза, прокаран от пътя в полето. Пътят остава толкова близък на мислителя, колкото и крачките на селянина, тръгнал сутрин рано на коситба.

Все по-често с годините дъбът отклонява от пътя, все по-често се будят спомените за детски игри и първи решения. Едно време, когато под ударите на брадвата в гората се строполеше някой дъб, татко усърдно търсеше в дървосека над слънчевите поляни своя ствол за своята работилница. В нея той се трудеше спокойно-за-мислено, почивайки си от дълга при звънарнята с часовника и камбаните; те пък си говореха за своето отношение към времето и вечността.

А от дъбовите кори малчуганите изрязваха своите кораби, които - натъкмени с кормило и гребла - плуваха в потока или в басейнчето пред училището. Околосветските плавания в света на играта лесно намираха целта и винаги стигаха бряг. Бленуването в тези пътешествия оставаше скрито под едно почти незабележимо було, нежно метнато над всички неща. Това царство се ограничавате от погледа и ръката на мама. Беше така, все едно че неизречената й грижовност закриляше всичко живо.

Онези пътувания в играта не знаеха все още нищо за странствувания, при които се губят всички брегове. Говореха с онова спокойствие и постоянство, с които расте дървото, твърдостта и дъхът на дъбовия ствол. Самият дъб шепнеше, че единствено в такъв растеж се крепи всичко, което е трайно и дава плод; че да растеш, значи да ти се открие небесният простор, но и да си вкоренен в земната твърд: че постоянството кълни само тогава, когато човек е едновременно готов за зова на небето и е възправех да брани носещата го твърд.

Дъбът говори все така на пътя, който все така сигурно минава покрай него. Това, което е същностно около пътя, пътят го елини в себе си и всекиму, вървящ но него, дава неговото. Едни и същи ниви сподирят пътя с постоянно различна близост през годишните времена.

Било дали когато алпийските върхари пропадат във вечерния здрач, било там, където пътят лъкатуши сред хълмовете, би/ю дали когато чучулигата се въздига в лятната утрин, било тогава, когато от посоката, дето е маминото родно село, се спуска вечерникът, било дали когато дърварят, канещ се да нощува, придърпва вързопа си към огъня или когато депата берат пролетни букети в ливадите, било дали когато каручката, натоварена с пожънатото, се клатушка в коловозите или когато мъглата с дни стеле своето покривало над полето вина!и и отвсякъде около пътя е присъдата на повтарящото се: простото крие тайната на трайното и великото. То непосредствено се връща в човека, а все пак трябва дълго да кълни. В непрестореността на повтарящото се таи благословията му. Широтата на всички родени, минаващи покрай пътя неща дарява един свят. Едва в неказаното на техния език Бог е Бог, както казваше знаещият да гадае и живее старият Майстер Екхард.

Ала присъдата на пътя говори дотогава, докато има хора. които - обгърнати в нейното дихание - могат да я чуят. Те са чуващите пътя си, а не роби на ползата.

Човекът напразно се мъчи да внесе ред на Земята с плановете си, щом не е подчинен на зова на пътя. Заплаха тегне над днешните - глухи ще останат за неговото слово. В ухото им попада само шумът на машинариите, бъркат го те с гласа Божи. Пилее се така човекът и става безпътен. На запиления простото изглежда еднозначно. Еднозначното отегчава. Отегчените намират само и единствено безразличното. Простото е забягнало. Победена е тихата му сила.

Бързо малее числото на тези, които знаят простото като своя отвоювана собственост. Но малцината навсякъде ще бъдат оставащите. Все някак те ще успеят да надживеят с меката мощ на полския път чудовищната сила на атомната енергия, която всуе оправдава хорските машинации и е станала пранга за всяко лично дело.

Присъдата на полския път събужда чувство, което възлюбва свободното и надхвърля тъгата там, гдето трябва, с една траеща ведрина. Тя се изправя срещу опустошенията на делото, което - упражнявано за себе си - иска нищожества.

В сменящия се с годините лях на пътя избуява ведрото знание, чийто лик все изглежда унил. Това ведро знание е „СВИШКТО". Оня. който го няма, нивга не ще го получи. Които го имат от пътя е. На него се срещат бързият напор на пролетта и кратката смърт на есента, взират се една в друга буйната младост и мъдрата старост. И всичко застива в едно-единствено съзвучие, чието ехо пътят мълком носи в себе си.

Мъдрата ведрина е вратнята на вечното. Тя се върти в осите, изковани нявга от знаещ ковач из загадките на мисленето.

От Енрид насам пътят свърна към градинската врата. Тясната му леша се спуска от крайния хълм през възвишението, та до градските стени. Приглушено просветва в звездната нощ. Зад замъка се въздига звънарнята на св. Мартиновата църква. Бавно, провлечено отекват в нощта единадесетте удара на часовника. Старата камбана.чиито въжета триеха на времето детските ръце, трепти под ударите на чука. И никой не може да забрави мрачно-веселия му лик.

С последния клопат тишината става все по-тиха. Стига тя чак до ония, които са жертвувани пред времето в две световни войни. Простото става все по-просто. Винаги същото чуждее и разделя. Сега е най-ясна присъдата на пътя, зовът на пътя в полето. Душата ли говори? Светът? Или Бог?

Всичко говори за отказ в името на повтарящото се. Отказът не отнема. Отказът дава. Дава неизчерпаемата сила на простото. Присъдата ни приютява в един далечен произход.