Възходът на “славяните” между двете световни войни

     Краят на Първата световна война носи свобода и самостоятелни държави на Полша и Чехословакия. Великите сили в лицето главно на Франция, Англия и САЩ създяват Югославия, като регионална империя с претенции за хегемония на Балканите. Русия, Украина и Беларус стават гръбнака на Съветския съюз, един от световните лидери в идеологията и политиката, една от водещите военни сили.

 

     Славянофилските идеи като чи ли са пред триумф... Славянофилите диктуват всичко в славистиката, естествено и в българската историческа наука...

 

     В Германия търсят преоценка на традиционните схващания. Набира сила една стара идея за древни връзки на германските народи с персите, Ницше и други директно се опират на Заратустра...

 

     Българските опоненти на славянофилите (в унисон и под влияние на унгарски учени) поемат сходен път: да търсят български корени далече на изток. Тяхната теза обаче се различава от славянофилската само по второстепенни нюанси. Наистина те приемат главното славянофилско схващане, че българите са пришълци, дошли на Балканите стотина години след славяните. Те обаче лансират тезата, че дошлите българи са стар културен народ, който е бил съседен на китайския, със стегната държавна организация и високо бойно майсторство, народ-завоевател. Създал една от старите европейски държави – и “първата славянска”, защото славяните не били способни да създават държави.

 

     Близостта на идеите на кръга “Българска орда” до славянофилите е доста отчетлива; разликите наистина се свеждат до това, че завоевателите – българи не са били “лоши”, а “добри”; не са били “диви”, а са били “културни”; не са били чак толкова малко, а поне колкото славяните и т.н. Тези разлики бихме могли да характеризираме донякъде като емоционални и морални.

 

     Опонентите от “Българска орда” са били винаги удобни за славянофилите, коите хем ги оборват, хем ги “отглеждат” като своя официална опозиция, с която лесно се справят. Наистина, какво им струват приказките за високата култура на българите, ако самите те за официален държавен език приемат “славянския”, след като два века са си служили с гръцки? Толкова ли не можаха – с тяхната култура, организация, бойна мощ и “голям брой” – да създадат и въведат своя език като официален, пък макар и с гръцка азбука? Защо славяните направиха това преди тях?

 

     Така или иначе, господствуващата в България славянофилска теза за произхода на българите намира удобен опонент (нещо като “боксова круша”) в лицето на тезите на “Българска орда” и свежда научните търсения към търсене на приемлив компромис между двете.

 

     Компромис, който от геополитическа гледна точка във всичките му варианти е удобен за много други народи, но не и за българите; да не говорим, че по същество е далече от истината.

 

     А теориите на Ганчо Ценов? На тях е отредено да бъдат бойкотирани, след това забранени и накрая забравени.

 

     Из Йордан Табов, Климент Василев: Възкръсващата история на д-р Ганчо Ценов – София, Реко-91, 2001,с.35-36.